Category Archives: Храмови празници

Събития

14.10.2018г. – Тържество в деня на Св. Петка които се отбелязва всяка година с курбан за здраве.

Почитани светии

Крайново

Три „Светии“

Този велик Христов мъченик живял и пострадал по времето на римския император Диоклетиан (284-305 г.). Още юноша, Георги постъпил на служба в императорската войска и едва 20-годишен достигнал до чин военен трибун (началник на легион). Бил красив, умен и способен младеж и императорът го направил и член на държавния съвет, без да подозира, че той бил християнин.

Подробно …….

Светицата е живяла през ІІІ в. и е дъщеря на езически жрец от Антиохия. Марина приема християнството още на 12-годишна възраст, но понеже в Антиохия и близките околности нямало свещеник, който да извърши светото тайнство „кръщение“, тя останала непокръстена, а Кръщението се превръща в нейно съкровено желание. Тъй като отказва брак на управителя на източните римски

Подробно ………

Св. Иван Рилски (ок. 876-946) е първият български пустинник и основател на най-величествения манастир в страната. Той е роден в село Скрино (край град Дупница) и до 25-годишната си възраст бил пастир. След това приел монашеството, но не останал задълго в обителта, а се отдал на живот в пълна самота, молитви, пост и лишения.

Подробно……….

Свети „Георги“

Свети великомъченик Георги Победоносец

ок. 284 – ок. 305 година

Празнува се на 6 май

Кратко животоописание

Този велик Христов мъченик живял и пострадал по времето на римския император Диоклетиан (284-305 г.). Още юноша, Георги постъпил на служба в императорската войска и едва 20-годишен достигнал до чин военен трибун (началник на легион). Бил красив, умен и способен младеж и императорът го направил и член на държавния съвет, без да подозира, че той бил християнин. По това време срещу тях били повдигнати люти гонения: залавяли ги, затваряли ги в тъмница и ги подлагали на страшни мъчения. Понеже младият Георги бил наследил от покойната си майка голямо богатство, наредил робите да бъдат освободени, а имотът и парите раздадени на бедните. Така той се подготвил за велик подвиг в името на Господ Иисус Христос.

Явил се в двореца в Никомидия, столицата на тогавашна Витиния, и смело защитил християнската вяра. Напразно бил съветван и увещаван от императора да се откаже от Христа. Заради твърдата му вяра бил подложен на различни мъчения, от тежки по-тежки: слагали огромен камък върху гърдите му; връзвали го гол на дървено колело с набити пирони; държали го три дни в яма с негасена вар; обували му железни нагорещени обуща и го карали да тича с тях; давали му да пие силни отрови. Благодарение на силната си вяра в Христос Георги понесъл стоически всички мъчения. Сам Господ Бог му се явил и само с допира на ръката Си излекувал раните му. На новите мъчения, измисляни от страна на императора, Георги смело отговарял: „По-скоро ти ще се умориш да ме мъчиш, отколкото аз – да понасям мъченията.

Мнозина, като видели твърдостта на Георги, веднага повярвали в Христа. Повярвала и Александра, съпругата на императора. Диоклетиан наредил и двамата да бъдат посечени с меч. По пътя към мястото на наказанието Александра припаднала и предала Богу дух. При вида на такава блажена смърт Георги прославил Бога и бодро продължил към своята Голгота. Когато стигнали на определеното място, мъченикът спокойно навел глава под меча на палача и бил обезглавен на 23 април 306 година.

Христо Темелски

 

Житие на св. великомъченик, победоносец и чудотворец Георги

Св. великомъченик Георги живял през времето на римския император Диоклетиан (284-305 г.) в малоазиатската област Кападокия. Той бил още дете, когато баща му пострадал за вярата си и умрял за Христовото име. След смъртта на съпруга си, майка му се преселила в Палестина, където била родена и където имала голямо имение. Младият Георги – красив, снажен и мъжествен – постъпил на служба във войската. Началниците скоро забелязали добрите му качества и тоа на 20-годишна възраст получил военен чин трибун. За показаните от него доблест и храброст сам император Диоклетиан го удостоил с още по-висок чин и го назначил на отговорна длъжност във войската и дори член на държавния съвет. По това време не знаел, каква вяра изповядва младият военачалник.

Георги бил съвсем млад, когато починала майка му, и той останал наследник на голямо богатство. По това време император Диоклетиан издал строги закони срещу християните. Той заповядал да се изгарят книгите им, да бъдат разрушени храмовете им, а самите те да бъдат предавани на мъчение. Като узнал това, Георги започнал да се готви за смърт. Раздал на приятели парите и скъпоценностите, които имал у себе си, а за имуществото си в Палестина наредил: робите да бъдат освободени, а имотът да бъде раздаден на бедните. По този начин той уредил всичките си житейски работи.

След като издал законите за преследване на християните, император Диоклетиан свикал в гр. Никодимия управителите на източните провинции и им дал подробни указания, как да постъпват с християните. Като презрял всякакъв човешки страх, смелият войн Георги високо заявил пред този съвет:

– Докого ти, царя, и вие князе и съветници, ще разпалвате своя гняв срещу християните? Докога ще гоните и ще мъчите невинните и добродетелни люде, които никого с нищо не са обидили и на всички дават пример за благочестив живот? Вие се заблуждавате, защото вашите идоли не са богове. Иисус Христос е истинският Бог. Или познайте истината и се научете на благочестие, или пък престанете да смущавате със своето безумие тизи, които са я познали.

Всички останали изумени от неочакваното изказване на Георги и от неговата смела реч, мълчали и чакали да заговори императорът. Диоклетиан сам бил учуден и дълго мълчал. Най-после дал знак на проконсула Магненций да отговори на Георги. Магненций запитал младия войн:

– Кой те накара да извършиш тази дръзка постъпка?”

– Истината – отговорил Георги.

– Коя е тази истина?

– Истината е сам Христос, гонен от вас.

– Та нима и ти си християнин? – запитал Магненций.

– Аз съм раб на Христа, моя Бог; с надежда в Нето аз дойдох доброволно тук пред вас, за да свидетелствам за истината.

Дигнал се невъобразим шум. Раздали се викове и хули, и никой не могъл да разбере нищо. Най-после Диоклетиан заповядал на всички да млъкнат, обърнал се към Георги и заговорил:

– Аз отдавна те познавам, Георги, и винаги съм се учудвал на твоята храброст и мъжество. Удостоих те с висок сан. И сега съм готов да ти простя дръзката постъпка заради предишните ти заслуги. Като баща те съветвам: не погубвай твоято младост, не се лишавай от военната си слава и от честта на своя сан. Принеси жертва на боговете и ще бъдеш удостоен с още по-голяма чест.

– По-добре ти, царю, познай истинския Бог, повярвай в Него и Му принеси хвалебствена жертва, и Той ще те удостои с Царството небестно. Земното царство е непостоянно, богатството е нетрайно. А мене никакви земни блага няма да ме разделят от моя Бог; никакви мъки няма да ме уплашат и няма да разколебаят вярата ми!

 

Разгневен, Диоклетиан дори не го оставил да се изкаже и заповядал да го затворят в тъмница. Пак по негова заповед войниците поставили краката му в клада, проснали го на земята погръб, а върху гърдите му сложили тежък камък. В това положение Георги прекарал цялата нощ, като мъжествено понасял страданията и благодарял на Бога. На другия ден Диоклетиан го повикал при себе си и го запитал:

– Разкая ли се, Георги?

Мъченикът едвам могъл да говори, но спокойно и твърдо отговорил:

– Царю, нима мислиш, че аз съм изпаднал в такава немощ, та след тези нищожни страдания да се откажа от вярата си? По-скоро ти ще се измориш да ме мъчиш, отколкото аз ще се изморя да търпя мъчения!

Тогава Диоклетиан заповядал да привържат мъченика гол на специално колело, под което били поставени дъски със забити в тях гвоздеи. Като въртели колелото, гвоздеите раздирали тялото на мъченика. През всичкото време той не издал нито стон. Отначало високо славел Бога, след това тихо се молел и най-накрая замлъкнал, сякаш е заспал. Като помислил, че Георги вече е мъртъв, императорът, за да осмее християнския Бог, извикал:

– Къде е живият Бог, Георги? Защо той не те избави от тези мъки?

След това заповядал да свалят окървавеното тяло от колелото, а сам отишъл да принесе жертва в храма на Аполон. Изведнъж небето се затъмнило, проблеснала мълния, чул се страшен гръм, и мнозина чули глас от небето:

– Не бой се, Георге. Аз съм с тебе!

След малко блеснала необикновена светлина, и ангел Господен в образ на прекрасен юноша, застанал до колелото, сложил ръката си върху тялото на мъченика и изцерил раните му. Изумените войници побързали да отидат в идолското капище и да съобщят на императора за станалото. Настанал смут. Диоклетиан не вярвал на очите си, но Георги му казал:

– Аз съм Георги!

Там имало двама чиновници, Анатолий и Протолеон, които тайно изповядвали християнската вяра. Като видели мъченика здрав, те се убедили в силата Божия и извикали:

– Има само един велик и истински Бог. Той е Богът на християните!

Диоклетиан заповядал веднага да ги накажат със смърт. Повярвали и мнозина други, но се страхували да изповядат открито вярата си. В това време и съпругата на Диоклетиан, императрица Александра, се намирала в капището. Като видяла изцерения мъченик и като чула за явяването на ангела, тя познала истината и искала пред всички да изповяда вярата си в Христа. Стоящите до нея дворцови чиновници я извели из капището и не съобщили на императора за нейното обръщане.

 

Диоклетиан не се вразумил от тези прояви на силата Божия. Той заповядал да хвърлят Георги в яма, пълна с негасена вар. Като отивал към ямата, мъченикът усърдно се молел. След това се прекръстил и свободно влязъл в нея. След три дни императорът заповядал да извадят тялото му и да разпръснат костите му, като мислел, че те вече са изгорели от варта. Войниците били силно изненадани, като видели, че светият мъченик е жив и здрав. Всички, които видели това, били изумени от почуда и славели Божието всемогъщество.

Като узнал това, императорът отново повикал мъченика при себе си и го запитал чрез какви магии запазва живота си. Георги отговорил:

– Царю, аз се надявах, че след всичко, което се случи, ти вече не ще дръзнеш да произнасяш хули против всемогъщия Бог, за Когото всичко е възможно, и Който по чудесен начин спасява ония, които се надяват на Него. Но ти си изпаднал в голяма заблуда, че наричаш магии чудесата, който Бог извърши пред твоите очи. Съжалявам за твоята слепота и смятам за недостойно повече да отговарям.

Диоклетиан измислил ново мъчение. На Георги обули нагорещени до червено обуща с гвоздеи отвътре. След това го гонели по улиците, влачели го и жестоко го биели. И при тези тежки страдания мъченикът повтарял:

– Тичай, Георги, и ще достигнеш победа!

След това отправил молитва към Бога да му даде сили и търпение:

– Погледни от небето, Господи, и виж моите страдания! Чуй стоновете на Твоя раб! Намразиха ме за Твоето свято име. Изцери ме и ми дай търпение!

 

Отпаднал тялом от непоносимите страдания, но бодър духом, светият мъченик отново бил затворен в тъмница. След това бил подложен на нови изтезания: удряли го по устата, били го с бич и волски жили, докато разкъсат месата му, давали му да пие силна отрова. Георги всичко понасял търпеливо и Божията сила го подкрепяла и изцерявала раните му. Той не преставал да изумява езичниците, че не с магическа сила и не с човешки хитрини запазва живота си, а Господ го пази и му дава сили.

Най-много се чудел императорът на това, че въпреки всички страдания, лицето на мъченика оставало спокойно и бодро. Удивен от това, императорът го запитал:

– Кажи ни, докога ще ни смайваш с твоите дела, и какво е учението на твоя Христос, и ние спокойно ще те изслушаме.

– Христос – отговорил мъченикът – предвиждайки вашата злоба, ни е научил да не се боим от ония, които убиват тялото, но не могат да погубят душата. На тия, които изпълняват Неговите заповеди, Той дава голяма благодат и е обещал да им даде и сила да извършат дела, каквито Той сам върши.

– Какви са тези дела? – запитал императорът.

– Христос изцерявал болни, възкресявал мъртви, дарявал на слепите зрение, на глухите слух.

Наблизо имало пресен гроб, в който бил погребан човек, починал преди няколко дена. Присъстващите там езически жреци поискали от мъченика да възвърне живота му. По молитвата на светеца Господ възкресил покойника. Пред изумения от учудване народ излязъл жрецът Атанасий, паднал пред краката на Георги, изповядал, че Христос е единствения всемогъщ Бог и молел мъченика да му прости извършените по незнаие грехове. Разяреният Диоклетиан, изпълнен със сатанинска злоба, заповядал на войниците веднага да отсекат главите на Атанасия и на възкресения. След това наредил да отведат мъченика в тъмницата и да го пазят там, докато реши какво да прави с него.

 

Мнозина, като подкупвали стражата, посещавали св. Георги в тъмницата и го молели да ги поучава в закона Господен. Идвали и езичници, които той съветвал да се откажат от идолопоклонството и да повярват в Христа. При него идвали и болни, и той ги изцерявал с молитвата си.

Преданието разказва, че веднъж в тъмницата при св. Георги дошъл беден земеделец, на когото единият вол паднал в яма и умрял, та не могъл вече да оре нивите си. Светият мъченик съжалил нещастника в неговата беда и му казал:

– Иди си у дома, брате, волът ти е жив.

Земеделецът повярвал на думите му, върнал се у дома си и намерил вола жив. Тогава той високо изповядал вярата си в Бога, за което бил осъден на смърт, която посрещнал с радост. От тогава е останало поверието, че св. великомъченик Георги пази от беда стадата.

 

В навечерието на смъртта си св. Георги бил утешен от явилия му се Спасител, Който го ободрил и му обещал небесна радост. На сутринта мъченикът помолил пазача на тъмницата да пусне при него един слуга, който денем и нощем прекарвал пред вратите на тъмницата. Светецът го утешил, помолил го да изпълни завещанието за имуществото и се простил с него.

Диоклетиан, който все още се надявал да склони Георги да се отрече от Христа, му предлагал богати дарове и високи почести, ако се откаже от вярата си. Вместо отговор мъченикът предложил да отидат в храма на Аполон. Императорът помислил, че Георги се е вслушал в съвета му. Когато обаче дошли в езическия храм, пред многочислено събрание светецът изобличил езическите заблуди и чрез молитва съкрушил идолите. Като чула за това, жената на императора, Александра, не могла повече да скрива своите християнски убеждения. Тя отишла в храма и високо заявила:

– Боже на Георги, помогни ми, защото единствено Ти си всемогъщ!

След това се хвърлила в краката на мъченика. Диоклетиан не могъл повече да сдържи гнева си. Веднага той издал смъртна присъда: главите на собствената му жена и на великомъченика Георги да бъдат отсечени с меч.

Докато отивали към мястото на наказанието, императрица Александра вървяла с високо вдигнати към небето очи и усърдно се молела. По пътя, капнала от умора, тя помолила войниците да й разрешат да си почине. Като се опряла на една стена, тя тихо предала Богу душата си. При вида на такава блажена смърт свети великомъченик Георги прославил Бога и бодро продължил пътя към своята Голгота. Когато пристигнали на определеното място, той спокойно навел главата си под меча на палача и бил обезглавен.

© Жития на светиите, Синодално издателство, 1991 година.

 

 

Животът, страданията и чудесата на свети Великомъченик, Победоносец и Чудотворец Георги

Нечестивият цар Диоклетиан, който недостойно приел скиптъра на Римското царство, бил ревностен служител на скверните идоли. Той почитал най-много от всички магьосника Аполон, защото си мислел, че е голям предсказвач на бъдещето, но всъщност в този идол бил настанен и живеел нечистият дух, тоест дяволът. На всички, които се отнасяли до него със запитване за своето минало, той давал лъжливи отговори, или така да се каже, неговите предсказания никога не се изпълнявали. Веднъж Диоклетиан попитал Аполон за някаква работа и получил от беса такъв отговор:

– Казвам ви истината – не мога вече да предсказвам бъдещето, защото тук на земята ми пречат праведните човеци, които унищожават нашата сила.

Диоклетиан попитал идолопоклонническите свещеници (жреците) да му обяснят кои са тези праведници, поради които бог Аполон се отказва да дава истински пророчества. Те му отговорили, че в поднебесната земя праведни човеци са християните. Щом чул това, Диоклетиан се разгневил много на християните и пак подновил гонението против тях, което било почти престанало. По негова заповед от всички римски области се повдигнал мъчителският меч за изтребването на беззащитните християни. Тъмниците се изпразвали от прелюбодейци, разбойници и всякакъв вид престъпници, а ги препълвали с почитателите на Истинния Бог. От всички страни на Римската империя, а особено от източните, донасяли на Диоклетиан писма, изпълнени с различни клевети против християните. В тия писма имало оплаквания, че наричаните християни се умножили безкрайно и не почитали царските повеления и че дотолкова са се укрепили, че трябва или да ги оставят да си изповядват вярата, или да тръгнат с войска срещу тях. Тогава Диоклетиан повикал на съвет всички свои областни наместници, князе, знатни граждани и държавния съвет, пред които явно открил своята омраза към християните.

В това време чудният Христов воин, свети Великомъченик Георги, бил в редовете на един от славните римски полкове; по месторождение той бил кападокиец, син на знаменити християнски родители, и от млади години научен на истинско християнско благочестие. Още от малък останал без баща, който умрял в мъченически подвиг за Христа, а пък майка му се преселила заедно с него в Палестина, понеже била родом от тия страни и притежавала огромни наследствени богатства. Като стигнал съвършена възраст, свети Георги бил много красив наглед, телом – крепък и мъжествен, затова го взели на военна служба и в късо време го произвели в чина на хилядоначалник. А когато се отличил в много битки със своето безстрашно юначество, Диоклетиан, без да знае, че той е християнин, го почел с управителска титла още на двадесетгодишна възраст и от любов към него го взимал в царските палати, където се ползвал с голямо уважение между царедворците. Междувременно майката на Светия се преставила в блажена кончина. Георги узнал за преднамерената царска жестокост и като се убедил в невъзможността да се промени тази безбожна присъда, съзнал, че е настъпило най-благоприятното време за неговото спасение, като изповяда Христа пред самите служители на мракобесието. Затова незабавно раздал на сиромасите всичко, каквото имал при себе си, а пък на робите си подарил свобода; също направил едно завещание за своите имения и роби, които се намирали в Палестина, имуществата да се раздадат на бедните, а робите да се пуснат на свобода. На третия ден, когато Диоклетиан и неговите съветници решили да оповестят кървавото определение против християните, мъжественият и неустрашим воин Георги застанал със светло лице и непоколебим ум сред това беззаконно сборище и започнал да ги изобличава по този начин:

– Докога, о, царю, и вие князе, и съветници, които сте поставени да управлявате по закона и да съдите праведно, ще изливате своята ярост и своето беззаконие против беззащитните християни? Докога ще продължавате да мъчите невинните хора, които не оскърбяват никого с нищо? Докога ще принуждавате към вашето пагубно нечестие тези, които са свикнали да бъдат винаги благочестиви? Не се лъжете, защото вашите бездушни идоли не са нищо друго освен прах и пепел, а не богове, както вие си мислите: само Иисус Христос, когото изповядвам, е Истинският Бог, със славата на Своя Отец, Който е създал всичко на този свят и чрез силата на Неговия Животворящ Дух, всичко във вселената неизменно съществува и ще съществува до свършека на века. И тъй, или сами познайте вашето заблуждение и дойдете при Истината, или пък не смущавайте ония, които живеят в Истината и малко искат да знаят за вашите скверни идоли и запрещения.

При тези думи на свети Георги Диоклетиан страшно се възмутил и забранил на мъченика да говори повече, като заповядал на своите оръженосци да го изведат със силата на копията от събранието и да го затворят в градската тъмница.

Войниците, които откарали мъченика в тъмницата, го разпънали на земята, поставили нозете му в клапи и сложили на гърдите му голям камък, по заповед на Диоклетиан. Но свети Георги не се уплашил и понесъл всичко до следващия ден с голямо търпение и благодарност към Бога. На другия ден царят отново извикал мъченика на разпит и като видял, че е много измъчен от тежестта на камъка, му казал:

– Разкай се, Георги, и не се дръж така упорито, защото те чакат още по-люти и страшни мъки!

Свети Георги, макар че бил измъчен до смърт и едва можел да диша и да говори, с божествената помощ дръзновено отговорил на жестокия мъчител:

– Ти, царю, дотолкова ли мислиш, че съм изнемощял и съм се уплашил от това нищожно мъчение, та да се отрека от вярата в Христа и по този начин да удовлетворя твоето демонско желание? По-скоро ти ще се измъчиш, отколкото аз, който търпя мъчението.

Тогава Диоклетиан заповядал да донесат колело за мъчения и да завържат на него свети Георги. Под колелото били поставени дъски и на тях заковани различни остриета: едни под формата на ръжени, а други като ножове: едните закривени, а другите право заковани на дъските. Съблекли мъченика гол, привързали го към колелото и щом започнали да го въртят, железните остриета разкъсвали и раздирали страдалческото му тяло; но свети Георги мъжествено търпял и отначало силно се молел на Бога, а после започнал да се моли тихо, като благодарял безкрайно на Господа, че го е сподобил да бъде причастник на Неговите страдания и не усещал никаква болка, сякаш спокойно си почивал.

После жестокосърдечният цар заповядал да хвърлят свети Георги в една яма, която била пълна с негасена вар, и там да седи три дни.

Слугите на Диоклетиан го вързали и засипали с вар, както им било заповядано от нечестивия цар, и си отишли. На третия ден Диоклетиан заповядал да изхвърлят от ямата костите на мъченика, понеже мислел, че свети Георги е изгорял във варта; но когато слугите започнали да изгребват варта, за голямо удивление на всички, намерили Светия здрав и читав, стоящ отвързан посред ямата, със светло лице и благодарящ на Бога за Неговите благодеяния. При вида на това страшно чудо народът и царските слуги, обзети от голям ужас и смайване, едногласно прославяли Георгиевия Бог, като го наричали Велик, и мнозина повярвали в нашия Господ Иисус Христос, но поради страх от мъченията, скривали своята вяра и не смеели открито да я изповядват.

После било заповядано да го удрят с волски жили, докато изтече всичката му кръв и докато прилепне тялото му о земята.

Така свети Великомъченик Георги бил измъчван и разкъсван на парчета, но не изменил светлостта на лицето си, на което Диоклетиан много се удивявал, а най-вече озлобявал, защото мислел, че всичко, което става с Георги, не е плод на мъжество, а на вълшебна хитрост.

След това Георги отново бил хвърлен в тъмницата. Когато той се намирал там, мнозина от повярвалите в Христа подкупвали за много злато тъмничните стражари и идвали често при него, за да ги наставлява към пътя на спасението, а които били болни, изцерявал с призоваване над тях на Христовото име.

Между тези хора имало един беден орач на име Гликерий, чийто вол случайно паднал от една стръмнина и умрял. Гликерий, като знаел за чудесата на свети Георги, без да се бави, дошъл при Светия и плачейки, му разправил за своето нещастие, а свети Георги му се поусмихнал и му казал:

– Брате Гликерие, иди си радостен, защото Христос ти оживи вола!

Гликерий, без да се усъмни, повярвал на мъчениковите думи и наистина си намерил вола жив.

Междувременно Диоклетиан повикал при себе си Магнентий и му заповядал да приготви съдилището при капището на Аполона, за да изпита всенародно светия великомъченик Георги. През същата нощ, когато свети Георги стоял на молитва в тъмницата, задрямал и видял насън как Спасителят го прегърнал и целунал, поставил на главата му царски венец и му казал: „Не бой се, но дерзай, защото скоро ще се сподобиш да царуваш заедно с Мене: бъди мъжествен и знай, че когато дойдеш при Мене, ще приемеш всичко, което съм ти приготвил.“

Щом се свършило видението, свети Георги се събудил и благодарил на Господа, че е пожелал вече да го прибере в небесните жилища.

На другата сутрин, щом изгряло слънцето, Диоклетиан седнал в мястото на съдилището и заповядал да му представят свети Георги. Царят прикривал своя гняв към мъченика и започнал увещателно да му говори така:

– Георги, не разбираш ли от моето досегашно търпение, че показах спрямо тебе голямо человеколюбие и царска милост? Кълна се в боговете, че винаги съм скърбял, когато си представя твоето мъжество, разум и цветущата младост, които искаш да загубиш чрез своето упорство и неподчинение. Ако се обърнеш и принесеш жертва на боговете, бъди завинаги уверен, че ще те приема за другар в царството и втори след мене. И така, кажи ни какво мислиш да правиш?

Свети Георги казал:

– Царю, ако позволяваш, нека влезем в храма, за да видим почитаемите от вас богове.

Диоклетиан бързо и радостно станал от съдилището, за да иде в Аполоновото капище, и придружен от сановниците и народа, водел честно със себе си Великомъченика Георги, а народът гръмогласно хвалел царя и приписвал победа на боговете. Когато влезли в храма и вече била приготвена жертвата, настанала голяма тишина и всички били несъмнено уверени, че свети Георги ще принесе жертва на боговете. Но той се приближил към Аполоновия идол и попитал (като жив) бездушника, с простряна към него ръка:

– Желаеш ли да приемеш от мене жертва, като бог?

Когато казал това, свети Георги направил кръстно знамение, а нечестивият дух, който живеел в идола, започнал силно да вика с човешки глас, като казвал:

– Аз не съм Бог, не са и ония, които са подобни на мене. Истинският Бог е само Един, Когото ти проповядваш, а ние отначало бяхме Негови служители, но нашата гордост ни свали от небесата и като не искаме да се покорим, правим всичко възможно, само и само да прелъстяваме човеците към нашата погибел.

Свети Георги отговорил на беса:

– Като дойдох тук и понеже знаете, че съм служител на Истинния Бог, как смеете още да стоите на това място?

Щом Христовият мъченик изговорил тези думи, изведнъж се чул голям шум и плачевен глас, който излязъл от идолите, а самите идоли паднали на земята и се разбили. Жреците и мнозина от народа като бесни се затекли към свети Георги и с голяма ярост започнали да го бият немилостиво, като казвали на Диоклитиан: „Погуби, о царю, този вълшебник, преди той да е погубил нас!“

Като поутихнало малко народното смущение, Диоклетиан заповядал да му доведат мъченика и побеснял от гняв, започнал много остро да му говори:

– О, невярна главо, с такава благодарност ли се отплащаш на милостта, която имах към тебе? Така ли си привикнал да принасяш жертва на боговете?

Свети Георги му отговорил:

– Така съм се научил да принасям жертва на твоите бездушни богове, безумни царю! Засрами се, впрочем, и не приписвай нашето спасение на такива богове, които на себе си не могат да помогнат, а камо ли да търпят присъствието на Христовите слуги.

Когато свети Георги изобличавал безумството на царя, царица Александра застанала сред народното множество и дръзновено пред всички изповядала Христа за Истинен Бог. Тя припаднала на мъчениковите нозе и изобличила заблудения мъчител, като същевременно укорявала боговете и проклинала ония, които им се покланят.

Затова Диоклетиан много се разсърдил и без повече да ги изпитва (Георги и царицата), издал и за двамата следната смъртна присъда:

– Най-злият Георги, който казва, че е галилеянин, понеже произнесе много хули към боговете и против Мене, заедно с царица Александра, която беше примамена чрез неговите вълшебства и която с подобно на неговото безумие укори боговете, заповядвам да бъдат посечени с меч!

Определените за това царски войници грабнали вързания Христов мъченик и заедно с благородната царица ги подкарали към мястото на посичането.

Когато стигнали донякъде, царицата отмаляла тялом и поискала да седне малко, но като седнала, приклонила главата си до един зид и предала тихо своя дух на Господа.

Свети Георги бил посечен на 23-ия ден от месец април. Така той завършил достойно изповеданието на Христа и запазил вярата непорочна, за което получил нетленния венец на правдата. Такова е тържеството на великите подвизи на храбрия воин Георги! Такава е неговата борба и славната му победа. По неговите молитви да се сподобим и ние да имаме дял с праведниците – да застанем отдясно в деня на Второто пришествие на нашия Господ Иисус Христос, на Когото подобава слава, чест и поклонение во веки веков! Амин.

Света“Марина“

Света великомъченица Марина

Saint Marina the Great Martyr of Antioch

IV век

Чества се на 17 юли

Житие на св. великомъченица Марина

Девойката Марина била дъщеря на езически жрец в Антиохия Писидийска. Баща й я възпитал в идолопоклонство, но Господ Бог по Своята милост й дал да узнае истината и я призовал при Себе си. В това време римското правителство жестоко преследвало християните. Много от преследваните се криели по пустините и планините. А мнозина оставали в градовете и като вземали вид на просяци, стараели се да проповядват и разпространяват словото Божие. От един такъв християнин 12-годишната Марина пръв път чула за Господа Иисуса Христа и сърцето й се изпълнило с любов към Него. Тя много желаела да получи св. кръщение, но поради гонението не е имало нито в града, нито в околностите свещеник, който да може да извърши това тайнство. Марина се оставила на Бога и очаквала Неговата воля. А между това тя не се бояла открито да изповядва името на Господа, макар и да знаела, че може да бъде подложена на гонение. Пръв неин гонител станал самият й баща. Той бил ревностен поклонник на идолите и когато узнал, че дъщеря му вярва в Христа, намразил я и започнал да се отнася с нея много жестоко.

Марина вече подкарала 16-тата си година. Веднъж в околностите на града тя срещнала Олимврий, управителя на източните страни. Той идвал в техния град, за да предава на съд християните. Необикновената красота на Марина така поразила управителя, че му дошла мисъл да я вземе за жена. Той влязъл в разговор с нея, разпитал я за родителите й, за нейното име и звание. Марина със скромност отговорила на всичко. Не скрила и това, че вярва в Бога на християните и че желае да се посвети на служението Нему. Като чул това, управителят веднага заповядал на войниците си да хванат Марина и да я водят след него в града, без обаче да й направят някакво зло. Той се надявал лесно да склони младата девойка да се отрече от християнската вяра.

На другия ден Марина била доведена на съд. Управителят ласкаво й казал: “Виждат боговете, че жаля твоята младост и искам да те спася. Послушай ме, принеси жертва на боговете. Ще ти дам богати дарове и така ще устроя съдбата ти, че ще ти завиждат твоите връстници”.

– Аз се научих да изповядвам Отца и Сина и Светия Дух, едно Божество в Троица, и Нему да принасям хвалебствена жертва, – отговорила девойката. – Не мога на бездушни идоли да въздавам оная чест, която принадлежи на моя Създател.

Управителят започнал да увещава девойката, като се стараел ту да я склони чрез обещания, ту да я сплаши чрез закани. Всичко обаче било напусто. Девойката казвала: “Аз искам да остана вярна рабиня на моя Бог, Който доброволно пострадал за мене. Ти няма да ме сплашиш чрез закани, защото сред страданията ще ме укрепи Оня, на Когото се уповавам.”

Разгневен от тоя отговор, управителят заповядал да бият Марина. Под жестоките удари от нея потекла кръв. После приковали девойката на едно дърво и терзаели тялото й с железни остриета. Подкрепена чрез сила отгоре, Марина понесла търпеливо ужасното мъчение. След това, едва жива, я затворили в тъмници. В тъмницата тя изведнъж видяла над себе си сияещ кръст, който озарил тъмничния мрак. Чули се думите: “Радвай се Марино, защото ти победи злобата на врага! Радвай се, защото скоро, като мъдрите девойки, ще влезеш в чертога на твоя Жених, безсмъртния небесен Цар!”

Сърцето на Марина се изпълнило с неизказана радост. В същото време тя почувствала, че раните й заздравяват и на тялото й се връщат силите. Тя молила Бога да я удостои със св. кръщение, та измита чрез него да влезе в небесния чертог.

Когато на другия ден отново извели Марина на съд, всички останали изумени, като я видели здрава и радостна. Някои от езичниците познали силата Божия; други приписвали на някакво магесничество изцерението на девицата; а управителят отново я убеждавал да остави своята вяра и да се поклони на боговете, които според него й дарували изцеление.

– Не мога да оставя моя Бог, Който ми показа Своята милост! – отговорила Марина.

Започнали ужасни изтезания. Тялото на мъченицата наново било разранявано, а раните – опалвани с огън. Марина с твърдост понасяла мъченията. Тя непрестанно се молела Богу да я удостои да мине и през водата на кръщението, както е минала през огън за Неговото име.

Тия молитвени думи навели управителя на мисълта да удави св. мъченица. Той заповядал да донесат грамадна каца с вода и в нея да хвърлят здраво свързаната девойка. А Марина извикала: “Господи Иисусе Христе, Който си счупил оковите на смъртта и ада, милостиво погледни над твоята рабиня, развържи моите вериги и нека тая вода ми бъде желаното от мене св. кръщение и възраждане за вечен живот!”

Едва свършила молитвата си, веригите й се разкъсали и неизказана светлина я огряла. Мъченицата стояла във водата и пеела хвалебствена песен на Бога Всевишни. Най-после управителят я осъдил на смърт.

Преди смъртта Марина се обърнала към събралия се народ и го увещавала да познае истинния Бог, а не да се кланя на бездушните истукани. След това се помолила за всички. В предсмъртния си час тя се удостоила да види Самия Христос, Който я призовал към вечния покой.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

 

 

Страдание на света великомъченица Марина

Света Марина се родила в Антиохия Писидийска от благородни родители, но не благоверни, а помрачени от езическото нечестие. Баща й, Едесий, бил идолски жрец. Той дал дъщеря си Марина, останала без майка още след раждането, на кърмачка, живееща в едно село на петнадесет километра от града. Когато момичето пораснало, се оказало, че то било прекрасно по тяло и още по-прекрасно по душа: то се отличавало с благоразумие и с добронравие. Тъй като по това време било повдигнато гонение срещу християните, иереите и клириците, учители на Божието слово, се криели поради страх от мъчителите, едни в пустините и в планинските пещери, други между простолюдието в селата, облечени като просяци, но където можели, поучавали, макар и тайно, на святата вяра и обръщали мнозина от езическата заблуда към Христа.

Случило се така, че и Марина, дванадесетгодишно момиче, чула от един Божий човек слово за Иисуса Христа, истинния Бог, как Той се въплътил от Светия Дух в утробата на Пречистата Дева и се родил от Нея, като запазил девството й ненакърнено, как направил много чудеса и пожелал доброволно да пострада, заради спасението на хората; умрял, възкръснал, възнесъл се на небето и приготвил безкраен живот и слава, и вечно Царство за вярващите в Него и обичащите Го. Като чула това, благоразумната девойка Марина повярвала в Христа и сърцето й се разпалило от божествена любов, така че тя не говорела и не мислела за нищо друго, а само за Иисуса Христа; или пък, където чуела да се говори за истинния Бог, натам насочвала цялото си внимание. И така като повярвала в Него със сърцето си, не се срамувала да Го изповядва и с уста, въпреки че още не била кръстена, поради липсата на християнски свещеник, който би могъл да я кръсти. И Марина пожелала да пролее кръвта си заради Христа и да се кръсти в нея, като в кръщелен купел, както била чувала за много свети мъченици от двата пола, че се кръщавали в кръвта си тези, които са положили душите си за Господа; тя искала да им подражава.

Едесий, като узнал, че дъщеря му Марина повярвала в Христа, я намразил и престанал да я счита за своя дъщеря, а се отнасял с нея като с чужда; а девицата възложила цялата си надежда на небесния Отец. Когато навършила петнадесет години, веднъж излязла на полето да наглежда овцете на баща си, които пасели там. Случило се така, че на пътя срещнала владетеля на източните области, на име Олимврий, жесток мъчител на християните, който отивал в Антиохия; като видял красивата девойка, областният управител бил поразен от необикновената й красота, на мига се увлякъл по нея и намислил да я направи своя съпруга. Той се спрял и започнал да разпитва девойката:

– От кой род си, девойко, чия дъщеря си и как се казваш, кажи ми истината за себе си. Виждам, че си много хубава; ако родителите ти са свободни, ще встъпя с теб в законен брак, а ако си нечия робиня, ще те откупя и ще те взема при себе си.

А девицата, като се отличавала с целомъдрие още повече, отколкото с красотата си, кротко отговорила, чия дъщеря е и как се казва; не скрила и това, че е Христова рабиня, вярва в Единия Бог, Създател на небето и на земята, съединена е с Него със сърдечна любов и не желае друг жених. Като чул, че е християнка, областният управител, на когото било дадено разрешение да измъчва християните, заповядал на войниците си да я вземат със себе си и да я заведат в града, но без грубости: от моминските й благоразумни слова той още повече я обикнал и се надявал, че чрез заплахи за мъчения бързо ще я отклони от Христа и ще я уговори да встъпи в брак с него.

Като пристигнал в града, областният управител първо, според нечестивия си обичай, принесъл жертви на скверните си богове, принесъл тържествена похвала на своите царе, хванал каквито намерил християни и ги хвърлил в тъмница, за да ги пазят до изтезанията. А девицата Марина поверил на няколко знатни жени, за да я пазят. На следващия ден, като организирал тържествен съд, заповядал да доведат за разпит първо света Марина; той постоянно мислел за нея. Довели девойката, а той гледал със сладострастие необикновената й красота и все повече и повече се разпалвал от плътска любов към нея. После започнал да й говори с коварство:

– Прекрасна девице, всички богове знаят как жаля твоята младост и щадя младото ти тяло, цъфтящо от красота. За това те моля, послушай ме, принеси жертва на боговете и ще бъдеш добре: веднага ще получиш голямо имущество, ще станеш богата, ще станеш по-щастлива от всички твои връстнички и ще се ползуваш с най-голяма чест сред жените в този град.

Светицата отговорила:

– Не се надявай, управителю, да замениш вярата ми в Христа за вашето безверие нито с ласки, нито със заплахи: аз съм вярна рабиня на моя Владика, пострадал доброволно заради мен. Ако заради мен Той е претърпял разпъване на кръст и смърт, без да щади Своето пресвято тяло, прието от Пречистата Дева Мария, то и аз съм длъжна заради Него да страдам по всякакъв начин и да умра, без ни най-малко да щадя своето грешно тяло и здравето си. Не мисли, че ще ме уплашиш с твоите закани: аз съм готова на всякакви мъки и на смърт. Този, на Когото се надявам, ще ми даде сила! А това, което ми говориш – за съпружество, почит, слава и богатство, всичко това за мен е противно и мерзко. Нима ще оставя Безсмъртния си Жених – Христос, Небесния Цар, и ще встъпя в брак със смърдящо куче с мъртва душа? Никога!

Като чул тези смели думи на света Марина, областният управител се раздразнил, оскърбил се, силно се разгневил и в същия миг, като сменил любовта с вражда и ненавист, заповядал да свалят дрехите от Христовата невеста, наредил да я поставят на земята и да я бият с тояги без пощада. Дълго били светицата без милост. Моминското й тяло се разкъсвало от рани и кръвта течала на струи от раните, като обагряла земята. Като гледали това, хората се изпълвали със състрадание към нея, за това, че така жестоко мъчат такава красива девойка, и мнозина плачели.

После, когато палачите престанали да я бият, мъчителят казал на мъченицата:

– Марина, това е само началото и ако продължаваш да упорствуваш в непокорството си, ще изпиташ още по-големи мъки.

Светицата отговорила:

– Прави всичко, което е угодно за теб и на твоя баща дявола; аз не обръщам внимание на мъките, тъй като ми помага Христос, Който скоро ще посрами цялото ваше лукавство!

Управителят още повече се разгневил и заповядал да я приковат с гвоздеи към една дъска и да стържат тялото й с железни тризъбци.

След това управителят заповядал да свалят мъченицата от гвоздеите и да я затворят в особена тъмница, дълбока и мрачна, пълна с всякакви бесовски страшилища, където били заключвани осъдените на смърт.

С настъпването на утрото управителят Олимврий отново започнал своя неправеден и нечестив съд. Целият народ се събрал за зрелището.

Ожесточеният управител заповядал да изтезават светицата. Отново я окачил на дърво, донесли запалени свещи и започнали да опалват гърдите и хълбоците й; а тя, като се вглъбила в себе си, се молела на Бога в дълбината на сърцето и мълчаливо търпяла; тя била обгорена като въглен и разкъсана на парчета като месо за ядене. И когато, едва жива, я свалили от дървото, казала високо:

– Господи! Ти ме удостои заради името Ти да премина през огън, удостой ме да мина и през водата на светото кръщение и умита от греховете, ме въведи в Твоя покой.

А мъчителят, като чул, че мъченицата споменала за вода, казал:

– Иска да пие, нещастницата; трябва да я напоим!

И заповядал да докарат огромна каца с вода и да хвърлят в нея вързаната мъченица, за да я потопят там и да я удавят. Когато слугите я хванали, за да я хвърлят във водата, тя извикала високо:

– Господи Иисусе Христе, Който освобождаваш от оковите, развързваш връзките на смъртта и на ада и повдигаш от гробовете със знака на Божествената Си сила! Погледни към Твоята рабиня и развържи връзките ми! И нека тази вода стане за мен желаното свето кръщение за раждане във вечния живот, така че, като съблека ветхия човек, да се облека в новия и да се явя в Твоя чертог при Тебе в брачна одежда!

Докато мъченицата се молела така, слугите я хвърлили в кацата, започнали да я потапят под водата и да я давят. Но изведнъж земята се разтърсила и връзките, с които била вързана мъченицата, се развързали, а слугите, обхванати от ужас, избягали от кацата; над главата на мъченицата засияли лъчите на неизказана светлина и отново се появила видяната преди от нея бяла гълъбица, спускаща се отгоре, подобно на слънце, със златен венец в устата; тя кръжала над главата на мъченицата, докосвала я с краката си и отново литвала нагоре. Това видение било забелязано не само от светицата, но и от някои от присъствуващите, които били достойни: мнозина от народа били тайни християни и се удостоили да го видят. А светицата стояла във водата, без да потъва, пеела, славела и благославяла великото име на Пресвета Троица, Отец и Син, и Свети Дух. После над светицата се появил огнен стълб, стигащ до небето, а на стълба имало кръст, като че кристален, от който излизали светли лъчи; гълъбицата литнала и кацнала на върха на кръста. Дошъл глас свише и всички го чули:

– Мир на тебе, невесто Христова, Марина! Сега ти ще приемеш неувяхващия венец на добродетелта от ръката Господня и ще починеш в небесното Царство заедно със светиите.

Като чули този глас и като видели, че мъченицата излязла от водата здрава, без никаква следа от обгарянията, невредима телом и прекрасна, в същия миг голямо множество мъже и жени повярвали в Христа, открито се признали за християни и изглежда били готови на смърт за Христа. Управителят се ужасил като видял, че толкова много хора се обърнали към Христа и недоумявал какво да направи. После, разярен, извел срещу народа въоръжената с мечове войска, която била при него, и заповядал да посекат всеки, който слави Христовото име. Тогава всички неверни или страхливи от народа се разбягали, а тези, които вярвали истински, сами отивали под меча. И паднали убити около петнадесет хиляди човека – мъже и жени, които като се кръстили в кръвта си и като се очистили от всички грехове, влезли в радостта на своя Господ, увенчани с мъченически венци. След това управителят заповядал да посекат с меч и мъченицата.

Когато извели мъченицата на мястото на посичането, тя помолила тези, които я водели, малко да почакат и като се обърнала към вървящия след нея народ, убеждавала всички да познаят Единия Истинен Бог, Твореца на всичко и да оставят бесовската заблуда и гибелта на идолопоклонството. След това започнала да се моли и се молила дълго за всички; изведнъж земята се разтърсила, всички били обзети от страх и мнозина паднали от страх на земята; паднал и палачът. Нашият Господ Иисус Христос се явил със свети ангели на Своята невеста, като я призовавал в Своя покой и прострял ръце, за да приеме душата й. А тя, като се зарадвала неизказано, накарала палача по-бързо да изпълни това, което му било заповядано. Тя подложила честната си глава под меча и била обезглавена, а душата й била взета от ръцете Господни и занесена в небесните селения. Така, на седемнадесети юли света великомъченица Марина завършила мъченическия си подвиг. А страданието й описал един очевидец – Божият раб Теотим, който видял цялото мъчение и се удостоил да бъде зрител на тези видения, които били явени на светицата; той предал това на верните за душевна полза, в чест и памет на възлюбената Христова невеста Марина и за слава на Човеколюбеца Христос, нашия Спасител, на Когото с Отца и Светия Дух и от нас нека бъде чест и слава, сега и навеки. Амин.

Света“Петка“

Св. преподобна Параскева-Петка Епиватска (Търновска)

Св. Параскева Пятница
St. Petka (Paraskeva of Trnovo)

Х-ХІ век

Чества се на 14 октомври

Св. Параскева (Петка) е особено обичана и почитана светица в много поместни църкви. На нея са посветени и много храмове. Редно е, обаче, да различаваме

  • преподобната Параскева (Петка) Епиватска Българска, живяла в X-XI век (чествана на 14 октомври). Тя била родом от Епиват (Тракия) от родители българи. Животът й и посмъртните чудеса вдъхновено е описал св. патриарх Евтимий. От 1238 г. до падането  под турско робство светите й мощи църква почивали в църквата „Св. Петка Търновска“ във Велико Търново. След вековни странствания те били положени през 1641 г. в катедралата в Яш (Северна Румъния) – място на поклонници от цял свят.

  • преподобномъченицата Параскева Римлянка (26 юли), живяла през II век и по апостолски проповядвала на езичниците дори в Рим, столицата на империята. Посечена с меч след жестоки и дълги мъчения, св. Параскева обърнала със смелостта и чудесата си мнозина във вярата. Мощите й по-късно били пренесени в Цариград.

  • великомъченицата Параскева Иконийска (28 октомври), родом от Икония (Мала Азия), отдала живота си на милосърдие и проповед, посечена след много мъчения също с меч по време на гонителя Диоклетиан през 303 година.

Кратко животоописание

Св. преподобна Параскева Епиватска, наричана от нашия народ и Петка Българска, е една от най-обичаните и почитани светици не само в България, но и в целия православен свят.

Живее през ХI век, просиява с чудни монашески и аскетични подвизи в светите земи на Палестина и завършва земния си път в родния си Епиват, където нетленните й мощи извършват многобройни чудеса. Оттам започват нейните дълги посмъртни скитания по земите на Балканския полуостров, които я правят „своя“ и за българи, и за сърби, и за румънци, и за гърци…

Освен благочестивия й живот и чудотворните й мощи, за всеправославната почит към св. Параскева голямо значение има и нейното име, което на гръцки означава „петък“. Това е денят на кръстната смърт на Спасителя. Монахинята св. Параскева често се изобразява на икони и стенописи редом със св. Неделя в царски одежди – символ на Възкресението в неделния ден.

 

Въздигането на посмъртната слава на св. Параскева е свързано с българското царство. Когато Източната римска империя пада под властта на латините (след 1204 г.), мощите на преподобната Петка били пренесени от Епиват в Търново през 1238 г., по времето на цар Йоан Асен II и патриарх Йоаким. Тук преподобната се радва на изключително почитание като покровителка на града и на цялото царство. Тук е написано и най-вдъхновеното житие на светицата – от св. патриарх Евтимий. В Търново светите мощи остават до падането на българската столица през 1393 г. След това са пренесени в свободния още Бдин, столицата на Видинското царство, но когато османците завладяват и тази твърдина в 1396 г., реликвата отново е пренесена, този път в Белград. След окончателното завладяване и на сръбските земи при султан Сюлейман Великолепни мощите на светицата били пренесени в Цариград в 1521 година.

С благословението на Вселенския патриарх Партений на 13 юни 1641 г. мощите на св. Петка са пренесени в новопостроения храм „Св. Три светители“ в Яш. Храмът е издигнат по времето на крал Василий Лупу и осветен от Молдовския митрополит Варлаам. В тази църква те били съхранявани в готическата зала на Василий Лупу в параклиса, където след избухналия пожар по чудо остават невредими.

На 27 декември 1888 г. с благословението на митрополит Йосиф мощите й са пренесени в новата митрополитска катедрала в Яш, където пребивават и до днес, утвърждавайки храма и града като главен център на поклонничеството в Румъния.

Житие на св. преподобна Петка

Преподобна Петка, именувана също Параскева, живяла в единадесетия век. Родителите й били българи. Живеели в градеца Епиват, в Тракия, на Мраморно море, между Силиврий и Цариград. Те били състоятелни хора, известни на мнозина.

Петка имала брат, който приел монашество и стигнал до архиерейски сан. Като брат си и тя още от ранни години проявявала наклонност към монашески живот.

Един ден в църква чула думите на Евангелието: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва!“ Тия думи на Господа Иисуса Христа я развълнували силно. Замислила се и решила да ги изпълни.

На излизане от храма съблякла богатата си дреха и я подарила на един бедняк. След някое време пак дала дрехата си на една сиромахкиня. Това вършела често. Родителите й се сърдели, че всичките си дрехи дава на бедните. Тя ги успокоявала с думите:

– Иначе на мога да живея!

Починали родителите й. Като останала сама в къщи, блажена Петка намислила съвсем да се раздели със света. Раздала наследственото имущество на бедните, посетила Цариград и обходила светите му места. Вслушала се в наставлениета на равностни подвижници. По техен съвет се заселила в Ираклийското предградие, при усамотения храм „Покров Богородичен“. Там прекарала в молитви, пост и горещи сълзи пет години.

Като се минали тия пет години, тя изпълнила отдавнашното си желание: отишла в Палестина, поклонила се на Гроба Господен, посетила и всички други места, осветени чрез живота на Спасителя. След това се заселила в Йорданската пустиня.

В тая пустиня, където преди това се подвизавала преподобна Мария Египетска, тя водела като нея равноангелски живот. Тук Петка търпяла и пек, и студ. Хранела се само с трева веднъж през деня – след залеза на слънцето. Зъл дух я изкушавал с мечти и привидения. Но тя винаги имала Господа за свое прибежище. Тъй прекарала тя тук много години. Стигнала до старост.

Веднъж, както стояла на молитва, явил й се ангел Господен и й казал:

– Остави пустинята и се върни в твоето отечество. Там трябва да оставиш тялото си на земята и с душата си да минеш при Господа.

Зарадвала се света Петка, че вече е наближило времето да се раздели с тялото си и с душата си да отиде във вечните селения.

Минала през Цариград. Посетила храма „Света София“. Във влахернския храм се молила дълго пред чудотворната икона на света Богородица.

Като се върнала в Епиват, тя не заварила жив никого от своите роднини и познати. Като странница заживяла при храма „Свети Апостоли“, отдала се и тук всецяло на молитва.

Минали две години. Блажената се молела в своето усамотение и тъй, както се молела, предала на Бога душата си. Христолюбиви епиватски граждани я погребали вън от градеца като чужденка.

 

Недалеч от мястото, където преподобната била погребана, се подвизавал един стълпник. По това време умрял някакъв моряк. Тялото му било захвърлено близо до онова място. Зловонието от разлагащия се труп било толкова силно отвратително, че стълпникът бил принуден да слезе от стълпа и да помоли близкита жители да погребат тялото на нещестния човек.

Благочестиви, но прости хора почнали да копаят гроба и намерили в земята тялото на преподобна Петка, запазило се нетленно. Те се уплашили. Не знаели какво да правят. Били неуки в духовните неща. В простотата си оставили нетленното тяло в гроба и при него закопали смрадния труп.

На следващата нощ един от тия благочестиви люде, на име Георги, сънувал девица, цяла в светлина, облечена в царско облекло и заобиколена от войници. Един от войниците се доближил до Георги, хванал го за ръка и му казал:

– Защо тъй презряхте тялото на преподобна Параскева? Изкарайте го из смрадния гроб и го положете в ковчег. Царят Бог иска да я прослави на земята.

Тогава и дивната царица казала на смутения Георги:

– Побързай да изкараш мощите ми. Не мога да търпя смрадта. Моя родина е Епиват, гдето вие живеете.

В същата нощ една благоговейна жена, Евфимия, имала подобно видение.

На другия ден двете явления били бързо разгласени. Гробът бил разкопан. Нетленното тяло било извадено и поставено по благоговейно тържествен начин в съборния храм „Св. Апостоли“.

При светите мощи станали много изцеления: слепи проглеждали, хроми прохождали, болни от тежки, неизлечими болести, оздравявали.

 

В 1238 г. българският цар Иван Асен наредил мощите да бъдат пренесени в столицата Търново. Царят и тогавашният български патриарх Василий, при стечение на огромно множество народ, тържествено ги посрещали. Мощите били поставени в построяния за тях храм „Преподобна Петка“.

В 1393 г. столицата била превзета от турците. Мощите на преподобна Петка били пренесени във Видин, който все още са задържал свободен под властта на Страцимир. В 1396 г. паднал и Видин под турска власт. Мощите били пренесени в Сърбия.

В 1521 г. турският султан Сюлейман Великолепни превзел Белград и изпратил мощите на влашкия воевода Ио Василий Воевод. В замяна на това Ио Василий Воевод изпратил на патриаршията значителна сума, с която била изплатена част от данъците й, налагани от турската власт.

Мощите на преподобна Петка Българска били пренесени в град Яш, Румъния, гдето почиват и досега, дълбоко почитани от целия румънски народ.

Още от древни времена паметта на св. Петка – Параскева се тачи благоговейно както в България, така и в Гърция, Сърбия и Румъния.

Още в дванадесети век, по заповед на Цариградския патриарх Николай Музалон, дякон Василий написал благолепно житие на преподобната. Такова житие написал двеста години по-късно и св. патриарх Евтимий Търновски.

Храмови празници

Признания

Поля Иванова, д-р Игнат Игнатов, Таня Методиева, Бургас, 1998

Мила Маркова, Таня Методиева, Татяна Христова, Стефан Георгиев, Дания Начкова,
д-р Игнат Игнатов, Ариан Хошбоняни (Германия), Кристоф Рънгатчер (Германия),
Лиляна Беломелска, Люба Аначкова, храмов празник „Света Петка”, 2006

През 2007 г. Таня Методиева и Поля Иванова с уникални медицински резултати участват в представянето на книгата на д-р Игнат Игнатов в Мюнхен, Германия. Книгата е публикувана от Институт за съзидателно лечение с директор Ариан Хошбоняни (Германия).


Минути след като е получила Приз на Св. Иван Рилски 2007 за лeчителско изкуство
Таня Методиева е поздравена от проф. Алла Куликова (Чехия), Поля Иванова и проф. Станислав Зенин (Русия).

Азулай, проф. Куликова, проф. Маринов, Д-р Игнатови Методиева – 10 години работа на
Научноизследователския център по медицинска биофизика
(София, 2006)

Таня Методиева и Поля Иванова са членове на Международната агенция на изявените лечители с директор д-р Харалд Визендангер.

Те са постигнали едни от най-високите резултати при спектрален анализ на вода с прибора на проф. Антон Антонов.

Ирина Стефановская (Русия), д-р Игнат Игнатов, Таня Методиева,
д-р Наталия Носачева (Русия) и колеги участват в VII МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ „ЧОВЕК И ПРИРОДА”, 2007 г.

д-р Наталия Носачева (Русия), Христос Дросинакис (Гърция, Германия), Таня Методиева,…………… инж. Георги Грозданов и други колеги, взимат участие в VIII МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ „ЧОВЕК И ПРИРОДА”, 2008 г. По време на конференцията е представена книгата на д-р Игнат Игнатов „Ясновидстно”. Книгата е публикувана и в Германия.

Руският журналист Савелий Кашницки е впечатлен от ясновидските способности на Таня Методиева и Поля Иванова. Публикацията „Наследствеността – дар за ясновидство” е в 3 000 000 тираж в руското издание „Аргументи и факти”.
http://gazeta.aif.ru/online/aif/1358/50_01